На смъртния си одър, заобиколен от мрака на нощта, лежеше Петър Георгиев. Стаята беше слабо осветена от свещите, поставени върху нощните шкафчета, намиращи се от двете страни на голямата стара спалня с пружинен матрак. Той настояваше крушките да не се включват, тъй като от тях напоследък го болеше главата.
Ярката светлина не беше единственото нещо, което му създаваше проблеми. Ставаше му все по-трудно да си поеме дъх и сърцето му биеше с неравномерен такт, ту твърде бързо, ту твърде бавно, прескачайки удари.
Вече от цяла седмица Петър не бе ставал от леглото си без помощта на медицинската сестра, която беше наел да го гледа и през повечето време се взираше в грубо варосания таван, който той сам бе закърпил с гипс и слама, когато протече преди години. Докторът настояваше да влезе в болница, но той не искаше да прекара последните си дни в студените ѝ, депресиращи стаи.
Петър знаеше, че идва мигът, в който ще поеме последния си дъх и искаше да го посрещне у дома. Там където бе изгледал дъщеря си, там където той самият проплака за пръв път, лежащ на леглото, на което почина съпругата му, чиято снимка държеше на нощното шкафче, обърната към спалнята, така че да може винаги да я вижда.
Медицинската сестра влезе, за да вземе чинията с полуизядена бяла каша. Преди болестта тя бе едно от любимите му ястия, но откакто му изпадаха повечето зъби, се хранеше с каши толкова често, че му втръсна.
– Кажи им да влизат. Време е… – рече старият мъж с усилие и въздъхна тежко. Вече всичко му костваше твърде много усилия. Тъпата болка в гърдите неспирно го мъчеше. Сърцето му нямаше да издържи дълго, затова беше свикал всичките си роднини.
Повечето от тях или се въртяха из селото, или прекарваха часове със стареца. Част от него се радваше, макар че знаеше, че всъщност истинската причина не е загрижеността им.
Роднините му не го бяха посещавали от години. Дори след смъртта на съпругата му, никой не се интересуваше от него. Той можеше да преброи всички пъти, в които някой идваше на пръстите на ръцете си, а старецът имаше само девет, тъй като на младини загуби един в краткото си пребиваване в селския гатер.
Петър прекарваше летата в обработване на малката си градинка, намираща се до къщата, посевите от която му помагаха да прекарва тежките зими. Пенсията му беше мижава сама по себе си, но щом платеше сметките и си купеше лекарствата, му оставаха толкова малко пари, че едва изкарваше.
Зимите бяха най-трудни. Петър събираше средства от малката си пенсия, за да може да си купи дърва за огрев, но те никога не му стигаха до края. Налагаше му се да излиза с брадва и чувал, за да събира съчки, и да реже изсъхнали клони от дърветата. С всяка изминала година коленете го боляха все повече и трябваше да си почива, за да успокои дишането и сърцебиенето си.
Той благодареше на бога за куповете стари родопски одеяла, които съпругата му купуваше, против волята му, докато все още имаше дъх – преди повече от десет години.
Не, семейството му не беше до него в последните му мигове от любов… Истината беше, че всичките му роднини се струпаха, защото Петър спечели три милиона от лотарията, преди месец.
Старецът никога не си беше опитвал късмета преди и мислеше хазарта за загуба на пари, но една малка прищявка на съдбата го накара да си изпробва късмета.
Той намери пет лева на земята и след като не успя да открие собственика им, реши че късметът му днес е добър, затова просто си изтегли едно билетче. Когато видя печалбата си, едва не получи удар на масата в селската кръчма и след като излъчиха интервю с него по телевизията – вече никога не остана сам.
Старата врата, със закачена на нея малка семейна снимка в бяла рамка, се отвори и на прага ѝ се появиха роднините на дядо Петър. Те се бутаха един в друг, състезавайки се кой ще стигне до леглото преди останалите.
Първи влязоха двете му сестри, Павлина и София. В бързината си те се опитаха да минат заедно и се заклещиха на касата ѝ. След няколко непристойни коментара, относно физическата форма на другата, успяха да се разминат.
Петър си припомни с усмивка как като деца винаги се опитваше да опази честта им от селските плейбои.
Павлина беше по-голямата от двете, но изглеждаше с поне десет години по-млада. Кожата на лицето ѝ бе изключително гладка за жена на нейната възраст. Имаше бръчки само на краищата на очите си, получили се заради слабото ѝ зрение и пълното ѝ отказване да носи очила. „Очилата са за старци“ – казваше тя още на младини и до ден днешен. Косата ѝ беше боядисана в меден цвят, а дрехите ѝ бяха стилни, но оставяха твърде малко на въображението.
Жената носеше найлонова торбичка пълна с ябълки, като дар за Петър. Това го натъжи, тъй като сестра му явно не помнеше, че той е алергичен.
София представляваше пълната противоположност на Павлина. Тя беше закръглена и носеше очила с дебели стъкла, а стотици бръчки осейваха лицето ѝ. Косата ѝ имаше цвета на пепел и се спускаше по раменете ѝ, приличайки по-скоро на изсъхнал мъх.
София носеше една голяма кутия с малка отоплителна печка, вероятно защото помнеше, колко студено става в къщата през зимата. По-малката му сестра винаги бе по-досетлива от двете, но Петър щеше да оцени подаръка много повече, ако му го беше поднесла декември преди три години, когато си беше напукал костта на левия крак, докато търсеше дърва из гората, и се наложи да изкара остатъка от зимата на студено, завит под толкова одеяла, че едва ставаше от леглото.
След сестрите му влезе Божидар, неговият най-голям внук, който никой не беше виждал през последните десетина години.
Божидар бе единственото дете на дъщерята на Петър, която почина отдавна в автомобилен инцидент, заедно с мъжа си. Той си спомни за всички сълзи, които проля със жена си онова ужасно лято.
Божидар имаше червената коса и осеяното с лунички лице на майка си. Като малък беше много симпатично момче, високо и снажно, а момичетата винаги бягаха по петите му.
Времето изглежда не му се бе отразило добре. Сега той имаше шкембе, очите му бяха червени и подути, а гъстата му огнена коса се отдръпваше назад, изглеждайки като животно, което едва се държи за скалпа му.
Той не носеше никакъв подарък, вместо това влезе ръка за ръка с дребна чернокоса и симпатична девойка, която дядо Петър предположи е неговата приятелка. Когато се доближиха обаче, забеляза халките на ръцете им. Внукът му изглежда се бе оженил, без дори да му каже…
Божидар беше отгледан от дядо и баба си. Тъй като беше единственото им останало нещо от починалата им дъщеря, те го глезеха твърде много. Той имаше навика да се върти в лоша компания, което доведе до натрупването на борчове, заради които му се наложи да замине за чужбина, за да събере пари. Малко след заминаването му, баба му почина и той не успя да я види преди края. Момчето така и не се върна вкъщи и единственият контакт, който имаше с него, бяха редките телефонни обаждания. Сега, изведнъж, след като дядо Петър спечели три милиона, той се появи отново на прага му…
Въпреки всичко старият мъж все още виждаше в него малкото лъчезарно момченце, което разкарваше по пътя на магарето си Марчо, докато то пееше „Йовано, Йованке“ и „Катерино моме“, и на което дялкаше с ножа си дървени животни и мечове. Веднъж дори му направи шейна, а момчето падна с нея в едно дере, което изкара акъла на дядо му и баба му, но за щастие имаше само драскотини.
След него влязоха децата на сестрите му – Катя, Ива, Иван, Георги и Звездомир. Дядо Петър не ги беше виждал от толкова много години, че му отне няколко секунди, докато успее да ги разпознае. Всички му носеха различни подаръци.
Накрая в стаята пристъпиха и десетина от братовчедите му, които също не даваха дори една пара за него преди лотарията. Петър беше сигурен, че дори не бе виждал двама от тях никога през живота си…
Всички му носеха дарове, сякаш състезавайки се чий ще е най-хубав, поднесени с престорени и пресилени пожелания и комплименти. Те се опитваха да го убедят, че ще оздравее, канеха го на рождени дни, празници и сватби, и дори предлагаха да иде да живее в техните домове, където щели да се грижат за него.
Когато му говореха, от устните им излизаха цветя, а когато мислеха, че не ги чува, цветята се превръщаха в змии. Стаята се изпълни с непристойни и злорадствени коментари, насочени по посока на всеки друг. Роднините му сякаш се опитваха да се изтъкнат, като повдигат на внимание грешките на останалите. По-голямата част от тях бяха насочени към Божидар.
– Как смее да се показва сега?!
– Чух, че имал много дългове за плащане! Надява се да му остави парите!
– Дядо го отгледа, а той се оказа пълен нехранимайко!
– То и ти си същата!
Всички изглежда таяха злоба към собственото си семейство, мотивирана единствено от алчност. „Заслужава ли си да обърнеш гръб на семейството за пари“ – зачуди се дядо Петър.
Отровната глъч, изпълваща въздуха, го задуши и сърцето му се сви. Остра болка го прободе изведнъж, като студено, ледено острие, право в гърдите. Той изохка шумно и стисна чаршафите. За миг се уплаши, че ще умре тук и сега, преди да има шанс да каже, каквото беше замислил, но за щастие това не се случи. Пристъпа накара всички да млъкнат и даде думата на Петър.
– Мили роднини – започна да говори той с усилие. Гласът му беше тих и хрипав. – Благодаря ви, че сте дошли тук, само за да споделите последните ми мигове – някои от тълпата го прекъснаха, с възгласи за това как щял да се оправи, но той вдигна ръка за да замълчат. – Не се лъжете, всеки дъх може да ми е последен и затова ще пристъпя към онуй, за което сте тук! Спечелих много пари. Много мислих кой да ги получи и накрая реших, че не е редно да реша аз, вместо това измислих една игричка. По-скоро е състезание. В центъра на близкия град, точно до фонтана, чака моят адвокат. Който стигне там пръв, ще задържи всичките ми пари! – стаята се изпълни с тишина, тъй плътна, че биха се чули стъпките на коте. – Какво чакате? Тръгвайте! – рече старецът и се закашля.
Известно време в стаята настана смут и никой не проговаряше. Те явно мислеха, че дядо Петър се шегува, но след като той ги увери, че не е така, всички се затичаха към изхода. Първи излязоха сестрите му, последвани от останалите.
Като гледаше как стаята се изпразва, сърцето на Петър се свиваше. Семейството му предпочиташе парите, пред това да прекара последните му мигове с него. Погледът му беше съсредоточен в изхода. С всеки нов излизащ тъгата и болката в сърцето се увеличаваха. Когато стаята почти се опразни, от очите му се стекоха сълзи, замъглявайки погледа му, и тъмнината започна да го обгръща. „Ще си умра сам“, помисли си със скръб дядо Петър. „Никой не ме обича“.
Старецът затвори очи и се приготви за идното небитие. Тъгата и самотата му действаха като приспивна песен, унасяща го към сън, от който няма събуждане. Студен реквием, прегръщащ го в ледените си обятия, пеещ за топлината на миналото, за семейната любов, която се беше изпарила като утринната роса. Единствената мисъл, която го топлеше, бе че ще види съпругата си отново, на оня свят.
Изведнъж усети голяма и топла ръка върху своята, която го издърпа от ръба на небитието.
– Тук съм, дядо? Добре ли си? – попита Божидар със съпругата си до него. – С теб съм!
– Какво правиш тук, дете? – отвърна Петър и се закашля отново. – Ако не побързаш, ще изпуснеш наследството…
Младият мъж стоеше с наведена глава, търсейки правилните думи. Той се опита да проговори, но те сякаш засядаха в гърлото му. Накрая затвори очи, пое си дълбока глътка въздух и каза:
– Не ми пука за парите, дядо! Не се върнах заради тях! Знам какво си мислиш… Да, имам дългове, но ще ги изплатя. Нямам пари, но с времето ще ги спечеля. Пари има много, а дядо си имам само един – момчето се опита да задържи сълзите си.
На лицето на стария мъж се появи блага беззъба усмивка. Той стисна ръката на внука си с всичката си оставаща сила.
– Съжалявам, че не те посетих по-рано. Животът и работата така ме поглъщаха, че все си казвах, че ще тръгна за България след ден или след месец, и преди да се усетя, минаха години…
– Важното е, че сега си тук, синко! – отвърна старецът и погали внука си по бузата.
– Никога не си простих, че бях далеч, когато баба почина… Не исках… не исках… – гласът му натежа и той извърна глава, за да скрие сълзите напиращи в очите му. – Съжалявам за толкова много неща, но исках да дойда, за да сме отново заедно. Да си припомня как ме караше на магарето Марчо, докато пеех песнички. Как се притесни за мен, когато паднах в дерето с шейната. Как ми правеше играчки от дърво и добрите ти съвети, в които не се вслушвах. Исках да се запознаеш и със жена ми, Мария! Исках тя да види мъжа, който ме отгледа.
Радост изпълни душата на стареца, когато чу тези думи. Неговото момченце все още го обичаше, въпреки че бе живяло толкова далеч. Петър не му се сърдеше, все пак и той самият рядко го търсеше.
Тримата стояха заедно няколко часа и си говореха за всичкото време, изминало далеч един от друг, за всички случки, изживени през годините и миналото, което все още пазеха в сърцата си. Потъваха в спомени за онези далечни дни, когато дядото все още имаше зъби и коленете не го боляха от студа. Когато въздухът ухаеше на люляк от близкото дърво, което вече го нямаше, и когато всички бяха заедно и задружни. Въпреки че това време никога нямаше да се завърне, Петър започна да вижда спомените си, сякаш наяве. Прегръдките на съпругата си, красотата на починалата си дъщеря и веселата усмивка на внука си.
Накрая душата на Петър се изпълни с мир и покой.
– Синко мой, благодаря ти, че дойде да се сбогуваш с този старец – той стискаше ръката на внука си през цялото време. – Излъгах, останалите няма да намерят парите ми в града. Исках просто да видя, дали са тук за мен или за себе си. Истината е, че парите ще останат за теб! Единственият, който ме обича повече от богатството ми.
Старецът започна да усеща идния край.
– Ще видя майка ти, баща ти и баба ти на оня свят, и ще им кажа, че все още си оставаш доброто момченце, което беше едно време.
Дядо Петър стисна дланта на внука си, усмихна се и затвори очи. Болката в сърцето му беше силна, ала той не даде на внука си да я види. Ръката му изгуби силата си и се отпусна, вече безжизнена на леглото.
ДОМЪТ НА ИСТОРИИТЕ 