Ускорението на космическия кораб “Аполо х12х” залепи Хари за седалката. Ушите го заболяха от шума на старите двигатели и скърцащите железа на измъкващото се от лунната атмосфера превозно средство.
Старецът се вкопчи в големия си куфар, разтревожен за целостта на съдържанието му. Ако това вътре се счупеше, той никога нямаше да си го прости! Костите го заболяха от силата, с която го стискаше, но не го пусна, докато скоростта не се забави и не усети познатото му чувство за безтегловност, което значеше, че вече се намира в открития космос.
Изведнъж му прилоша и си спомни, че все още не си бе взел обезболяващите. С една ръка бръкна във вътрешния джоб на сивото си сако и извади малко метално устройство, докато с другата стискаше куфара си, който щеше да излети заради безтегловността. Той го докосна до врата си и натисна червения бутон, намиращ се от едната му страна, и усети пробождането на иглата в плътта си.
Хари умираше! Или поне тялото му умираше… Оставаше му малко повече от една седмица. Медицинските технологии можеха да го предскажат, но не и да го предотвратят. Поне лекарствата премахваха болката и гаденето.
Пътуването щеше да отнеме седем дни,най-вече заради стария космически кораб. Вече почти никой не пътуваше към Земята. Че каква причина можеха да имат? Почти цялото човечество се раждаше далеч от обятията ѝ и не се интересуваха достатъчно от историята си, за да оценят историческата ѝ значимост, а тези, които го правеха, знаеха за бремето на тежките спомени, които тя все още носи.
В този момент предпазните щитове на кораба се отвориха и от другата им страна се разгърна безкрайното одеяло на космоса. Хиляди звезди го обагряха, а в далечината се виждаше голямото синьо кълбо. Люлката, която човечеството отдавна бе напуснало – планетата Земя.
Родното място на всички хора сега щеше да стане последната дестинация на Хари. Идеята му се струваше едновременно поетична и иронична.
Преди хиляда години Земята щеше да изглежда много по-зелена, но сега беше почти изцяло синя.
Старецът бе отдал живота си на историята и създаването на енциклопедия, хронологираща цялата налична информация за историята на човечеството. Той я бе нарекъл „Енциклопедия Галактика“.
Преди осемстотин години човечеството било на ръба на саморазрухата. Векове експлоатация на природните ресурси на планетата разтопили ледниците, изчерпали петрола и довели до измирането на по-голямата част от живота ѝ.
Безкрайната надпревара за надмощие над останалите хора, неизчерпаемата лакомия и лекомислие към бъдещите поколения, оставили планетата в хроничен недостиг на ресурси и повишили температурите. Ледниците се разтопили и огромна част от крайбрежията по света били наводнени. Човечеството ставало все по многобройно, а мястото за живот намалявало.
Според Хари, самият факт, че хората оцелели през периода от началото на двадесет и първи век до двадесет и трети било истинско чудо. Както той и колегите му написаха в енциклопедията, всичко започнало със сляпата експлоатация на фосилните горива и вредните емисии, които довели до драстично повишаване на температурата на планетата. Група идеалистични политици и активисти приложили драстични мерки, за намаляването на вредните емисии, използването на петрол и консумацията на месо, но те били толкова недомислени и агресивни, че довели до силно намаляване на равнището на живот на средностатистическия човек и заради това хората спрели да се интересуват от околната среда, защото, когато човек едва оцелява, няма лукса да се грижи за планетата. Накрая всички тези мерки направили проблема още по-сериозен. Икономическата ситуация принудила правителствата да се върнат към старите методи за производство на енергия и задвижване на автомобили, като им се наложило да компенсират до такава степен, че накрая изхвърлили повече въглероден диоксид, от колкото щели без мерките.
Температурата на планетата се повишила до такава степен, че голяма част от ледниците на полюсите се стопили, което довело до повишаване на морското равнище и оставило милиони хора без дом, но това било само началото. Промените в климата довели до измирането на огромен процент от флората и фауната на планетата, разваляйки деликатния баланс на екосистемата.
Всички тези фактори причинили екстремни климатични промени. Буреносни ветрове, смразяващи зими на места, на които обикновено дори не вали сняг, а на други топлинни вълни и пресушаване на водните източници. Вредните емисии разрушили голяма част от озоновия слой, което превърнало дори слънцето в смъртоносен враг, а планетата станала парник, бавно готвещ живите същества на повърхността ѝ.
Точно тогава започнали да се изчерпват и фосилните горива, на които светът толкова разчитал. Това довело до войни за ресурси. Отначало Северна и Южна Америка се съюзили с Англия и атакували страните от близкия изток, заради залежите им. Русия им се противопоставила, а Европа, Австралия и Канада останали неутрални. Това било началото на третата световна война, която напълно засенчила предишните две с мащаба и разрухата си.
В целият този хаос НАСА и ЕСА обединили ресурсите си, предвиждайки идната гибел на планетата, те събрали най-великите умове, до които могли да се доберат, за да създадат план за колонизацията на други планети и строежа на космически кораби, и технологии, с които да го постигнат. По-късно азиатските страни създали АСА и се присъединили към тях.
Когато войната между Америка и съюза на държавите от близкия изток и Русия изтощила двете страни, останалите държави, които до този момент били неутрални, усетили слабостта им и се възползвали, създавайки трета група и нападайки другите две. Целият свят изпаднал в пламъците на войната.
Съюзът на Северна Америка, Южна Америка и Англия започнал да губи надмощието си, което почти довело до падането на Обединените Кралства. Отчаянието им довело до това, от което хората се страхували, използването на атомни оръжия.
За няколко десетилетия почти всичко изградено през хилядите години от раждането на човечеството, било разрушено. Малката синя планета се превърнала в сив глобус, обгърнат от тъмни облаци, задушаващи живота и блокиращи слънчевата светлина. Водите станали отровни, растенията увехнали, тогава дошъл и хроничен недостиг на храна. Накрая жертвите наброявали милиарди.
Оцелелите съградили огромни оловни куполи около градовете си, които да ги пазят от радиацията.
Всичко изглеждало безнадеждно, но както историята е показвала толкова много пъти, светлината на човечеството сияе най-ярко в най-тъмния мрак.
Съюзът от учените на световните космически организации, вече наричащи себе си „Екзодус“, направили няколко невероятни технологични открития, които се оказали ключови за оцеляването на човечество.
Те осъзнали, че сам един човек може да постигне малко, но заедно с другите е способен на невероятни неща. Те създали нов вид компютърен чип, способен да събира огромно количество информация и работещ със скорост хиляди пъти по-бърза, от всичко създавано преди.
Всеки чип изглеждал като син кристал, голям колкото една човешка длан. По естество представлявал квантов компютър. Учените ги използвали, за да копират информацията от собствените си умове и с помощта им създали нов вид изкуствен интелект, съдържащ знанията и опита на колективните им мозъци. Те му дали названието „Йалдабаотх“.
С негова помощ човечеството успяло да създаде три огромни космически кораба, наречени „Арки“, с които да избягат от умиращата планета. Компютърът им помогнал да разберат как да създадат нов живот за себе си на други планети и да ги тераформират, за да ги пригодят за живот.
Голяма част от оцелелите смятали компютъра за нещо дяволско и нечисто, и отказвали да му се доверят. Работата на Екзодус често била съпътствана с бурни протести и насилие. Един от корабите дори бил разрушен, но останалите се измъкнали.
Първият от тях на име „Хал“ се приземил на Луната, а другият носещ названието „Белият кит“ на Марс.
И двата кораба стигнали успешно до дестинацията си, но само един от тях успял в мисията си да пригоди планета за човешки живот. Хората от Хал избрали да не послушат съветите на Йалдабаотх и се приземили на Луната, тъй като според тях тя била по-близо и пригаждането ѝ щяло да бъде по-лесно от това на Марс. Те разчитали твърде много на технологията за синтезиране на кислород и вода от въглерод, и химикалите намиращи се в лунните скали, ала тя се оказала недостатъчна за тераформирането на спътника. Всички измрели за няколко години. Посевите им не растели, опитът за създаването на синтетична атмосфера се провалил, а изкуствения въздух, който машините синтезирали, не бил достатъчен за всички. Според дневниците на екипажа, намерени след стотици години, по-възрастните жители сами излизали от кораба, за да не хабят въздух и храна и да дадат шанс на по-младите. Накрая Луната се превърнала в техния ковчег, защото не успели да я пригодят за живот и бягството не било опция, тъй като Арките разполагали с достатъчно гориво само за еднопосочно пътуване и не били пригодени за излитане след първото кацане.
Белият кит обаче успял да изпълни мисията си. Марс се оказала много по-приветлива. Не малък фактор за това бил огромният замръзнал океан на повърхността ѝ, който те разтопили по време на тераформацията.
Хари не беше сигурен какъв е бил точният процес, тъй като науката никога не е била неговата силна страна, но знаеше, че в основни линии включва синтетично създаване на вода от съставните ѝ елементи и взривяване на атомни бомби върху повърхността на самата планета. Колко иронично, че бомбите, които разрушили предишния им дом, помогнали за създаването на новия.
Той извади старомодна хартиена снимка от другия джоб на сакото си. На нея се усмихваха лицата на съпругата, дъщерята и сина му.
Байта, жената, за която се бе оженил, имаше топъл поглед и благ нрав. Тя винаги проявяваше разбиране към Хари, дори когато той беше толкова погълнат от работата си, че не се прибираше вкъщи с дни.
Дъщеря му Аркадиа имаше хаплив нрав и чаровен смях. През годините Хари често ставаше жертва на нейните номера.
Салвор, беше като другата страна на монетата. Срамежлив и стеснителен бяха най-добрите думи, с които човек можеше да го опише. Сестра му често говореше вместо него и въпреки че понякога му се подиграваше, винаги го подкрепяше, когато имаше нужда.
Докато гледаше лицата на семейството си, той разбра колко много му липсват и започна да съжалява за всичките дни, които бе отдал на работата по енциклопедията, вместо да ги прекарва с тях, но вече беше твърде късно. Той нямаше да ги види отново.
Когато се срещна с децата си за последно, им каза винаги да се подкрепят и да си помагат, защото могат да разчитат на семейството повече от всичко останало. Салвор прие това на сериозно и веднага кимна, а Аркадиа се засмя и пита от къде идват тези коментари.
Последното нещо, което каза на съпругата си бе: „Ще идем отново на Земята! На мястото, на което се срещнахме. Ще седнем под голямото дърво на хълма и просто ще си говорим“. Сега Хари пътуваше точно натам.
Това се случи преди половин година. От тогава той не беше виждал никой от семейството си и така и не им каза за идната си смърт. Той просто не намери сила да ги натъжи отново. Децата му живееха фокусирани в работата си и твърде заети, за да спрат и да помиришат розите, също като него. Както е било нявга на Земята, те живееха далеч от родителите си, но вместо в друг град или друга държава, те пребиваваха на други планети.
Жилището на Хари и Байта се намираше на Марс. Тяхната къщичка беше малка и боядисана в бяло. Отпред имаше зелена полянка, а на нея люлката, която Хари направи за децата си с подръчни материали. Той си спомни как Байта настояваше, просто да я купят, но Хари желаеше да я сглоби сам. Тя винаги му отстъпваше, за да го направи щастлив.
Аркадиа живееше на Венера, а Салвор на спътника на Сатурн, Титан. И двамата се занимаваха с изкуство, точно като повечето от другите няколко стотин милиарда души в слънчевата система. Почти всичко беше автоматизирано и човечеството нямаше нужда да извършва тежък физически труд или работа на компютър, затова повечето се занимаваха с нещата, които обичат.
Човечеството бе напреднало повече през последните осемстотин години отколкото през хилядолетията преди тях. Заслугата за това носеше най-вече системата наречена Йалдабаотх. Общото съзнание, опитът и мъдростта на предшествениците. Хари се чувстваше тъжен, но въпреки това знаеше, че ще срещне семейството си отново! Отдавна починалият си баща, всички загубени приятели и дори част от предците си, когато и той стане част от общото съзнание, Йалдабаотх.
Системата беше преместена на Луната и Хари току що бе копирал собственото си съзнание на кристал, преди да се качи на кораба за Земята. Когато краят наближеше, всеки имаше избор да предаде знанията и опита си на Общото Съзнание. По този начин, въпреки че тялото умираше, човек никога не преставаше да съществува.
Общото съзнание се намираше в останките на кораба Хал, които бяха реставрирани в памет на загиналите. Огромната арка караше всеки, който застане пред нея да се чувства незначителен, а сиянието от милиардите сини кристали, съдържащи съзнанията на хората записали ги в системата, изпълваше вътрешността му.
Въпреки целия напредък на човечеството, то никога не успя да намери истинското безсмъртие. Физическата форма бе нещо мимолетно, красиво и рядко. Толкова рядко, че за векове хората не бяха успели да намерят живот никъде другаде в слънчевата система, която все още беше техен дом, нито пък извън нея. В днешни дни хората живееха средно по сто и петдесет години, но краят идваше за всеки.
Част от Хари се страхуваше от небитието. Все пак това, което щеше да остане след него е просто копие, изваяно от ума му, но той вярваше, че нещото, което ни прави хора не е групата атоми, която наричаме тяло, а съзнанието, спомените и моралните ценности, а те щяха да живеят вечно. Въпреки че физическата форма на Хари щеше да престане да съществува след малко повече от седмица, същността му щеше да продължи! Тя щеше да стане част от общото съзнание на предците и щеше да напътства бъдещите поколения, точно както неговите родители и техните преди тях.
С всеки изгасващ пламък на човешки живот, интелигентността и мъдростта на общото съзнание нарастваше и можеше да тласне човечеството до все по-големи висини. То бе постигнало толкова много и щеше да стори още, а Хари щеше да е част от това, каквато ще станат и децата му. Той щеше да ги срещне отново…
Не му оставаше много време, но то щеше да е достатъчно, за да изпълни едно последно обещание, да седне заедно с Байта под клоните на голямото дърво на хълма, където се запознаха. Той се натъжи, защото осъзнаваше, че трябваше да стори това отдавна.
Хари прибра старата снимка в сивото си сако, докато все още държеше големия си куфар близо. Пътуването щеше да е дълго, а едва сега започваше.
По седалките на космическия кораб Аполо х12х имаше само трима други пътници. Двама младежи и един възрастен мъж. Младежите бяха сложили най-новия модел очила за виртуална реалност, напълно игнорирайки стария модел, с който всяко място на кораба бе оборудвано, а възрастният пътник спеше, с отворена уста. Изглежда нямаше да има компания за пътуването.
Той можеше да се възползва от очилата на кораба или дори да проспи пътя, посредством безболезнените преспивателни инжекция от седалката, с които всеки космически кораб разполагаше. Транспортът из необятния космос понякога отнемаше месеци, затова беше задължително всеки кораб да има подобни средства.
Хари желаеше да остане буден възможно най-дълго, все пак не му оставаше много време, затова избра да се възползва единствено от очилата.
Той изгледа няколко стари филма, които видя за пръв път с Байта преди много години. Единият от тях беше ужас за дълго пътуване с космически кораб, който е нападнат от странни същества. Хари се засмя, когато си спомни колко се бе уплашила тя. Същата вечер жената го събуди, защото я беше страх да отиде сама до тоалетната.
Старецът прекара остатъка от пътуването, потънал в мисли за отминалите дни и семейството си. Той си спомни за деня, в който публикуваха енциклопедията му и подкрепата, която жена му постоянно предоставяше. Спомни си и за деня, в който се роди първото му дете и колко изплашен се чувстваше, въпреки че с модерната технология процеса беше почти безболезнен и безопасен.
Една от причините, поради която Хари работеше толкова усилено по книгата си, бе за да остави нещо за идните поколения и децата си, сътворено от собствените му ръце. Голяма част от историята на човечеството беше загубена през дългите години война и паническото бягство от планетата.
Голяма част от знанията за миналото се намираха в спомените на Йалдабаотх и умовете записани в него, но те представляваха непълните и противоречащи спомени на хората вътре, и им липсваше яснотата на историческите документи. Хари първо се постара да запише на хартия тези, понякога неточни и объркващи, знания. След това се опита да открие всички книжни и дигитални копия на исторически книги, а накрая посети и Земята, в която, както може да се очаква, намери по-голямата част от нужната информация. Там се намираше и последната библиотека, съдържаща изцяло хартиени книги. Но освен съкровищницата от знания, на планетата той откри и любовта на живота си, Байта.
Когато корабът най-накрая наближи дестинацията си, гласът на компютърната система, която го пилотираше автоматично, уведоми пътниците и ги инструктира да стоят по местата си, и да затегнат коланите, защото предстоеше приземяването.
Хари се загледа в синята планета, преди шлюзовете на прозорците да се затворят. Земята бе покрита почти изцяло от вода и само тук-там се виждаше зелено. Единственото подаващо се над повърхността ѝ бяха някогашните планини и висини, а на тях се виждаха големите сиви точки, представляващи многобройните оловни куполи, под които се криеха оцелелите през атомната война градове.
По средата на някогашния атлантически океан чакаше дестинацията му, Нов Лос Анджелис или НЛА накратко. Градът беше построен много години след войната, чак когато радиацията отслабнала, задушливата сива облачна покривка се отдръпнала и човечеството вече било добре установено на Марс, макар че планетата още страдала от последиците на Третата световна война. С новите си технологии хората успели да се справят с голяма част от проблемите и да я възстановят възможно най-близо до предишния ѝ блясък, но някои неща били непоправими.
Нивата на океаните си остават повишени и до ден днешен, поради което голяма част от старите градове и природни дадености на планетата се намират под вода. Повечето животински видове изчезнали. Останали са само домашните любимци и най-приспособимите. За ужас на оцелелите, хлебарките не само оцелели, но процъфтявали, заедно с много други гадинки.
Нов Лос Анджелис бил построен веднага след нормализирането на условията на планетата. Днес той служи като столица на Земята. Целият град се намира на огромна платформа, построена в средата на онова, което някога е било Атлантическият океан. С огромното повишаване на водното равнище и напредването на летателните технологии, заради което вече не е необходим транспортът на продукти с кораби, в днешно време повечето не разделят водата на пет океана, а я наричат Световния океан.
Предпазните щитове на прозорците се затвориха и Хари започна да усеща придърпването на земната гравитация. Той хвана куфара здраво с две ръце и го стисна до гърдите си.
Турбуленцията от навлизането в атмосферата разклати кораба и седалките му започнаха да издават неприятен звук, наподобяващ свиренето на зле настроена цигулка. Ако Хари можеше да види кораба отвън, той вероятно щеше да бъде обгърнат от огнено одеяло заради скоростта, с която навлизаше в атмосферата и въздушното съпротивление.
След силното друсане, скърцането на старите железа и последният жалък вой на двигателите, Хари оправи яката на сакото си и стисна отново куфара в ръка. Байта винаги му правеше забележка, че ходи чорлав и неприлежен, и той знаеше, че ако го видеше така, щеше му се ядоса.
С бавна крачка старецът слезе от кораба „Аполо х12х“ и пое първия си дълбок дъх на Земята от много години насам.
Всичко изглеждаше както си го спомняше. Тук-там имаше по някоя нова сграда, дърво или алейка, но като цяло нещата не се бяха променили особено.
Високи, лъскави и сребристи жилищни сгради, блестящи с огледален блясък, заради стъклените си фасади, заобикаляха летището. Хари знаеше, че повечето от апартаментите в тях стоят празни. Широките и чисти улици бяха гравирани с изящни дизайни. В годините преди войната на Земята се използвали автомобили, движещи се чрез фосилни горива и двигатели с вътрешно горене, с кръгли гуми, които се въртели по земята и били пълни с въздух, заради тежестта на които улиците трябвало да бъдат от обикновен асфалт. Сега всички използваха аеромобили, летящи чрез магнитното поле на планетата, и пътищата можеше да се правят по-красиви, защото издръжливостта им не бе толкова значим фактор. Хари беше виждал снимки на древните коли и дори веднъж посети музей, отдаден напълно на старата превозна техника, но въпреки всичко тези антики му се струхава някак странни. Най-чудно било, че почти целите пътища в градовете били отделени напълно за тях.
Градът изглеждаше все така празен. Не е като да нямаше хора, но в сравнение с преселените метрополиси на другите планети, Земята пустееше. Инженерите строили града, го планирали за много по-голямо население, но се оказало, че малцина желаят да се завърнат на родната планета на човечеството.
Хари ги разбираше. Въпреки че Земята бе родната планета на човечеството, през годините, в които тя стояла необитаема, десетки други планети били населени. На тях се раждали нови поколения и те ги приемали за свой дом. За хората планетата си оставаше детската люлка, която напуснали, след като я израсли. За Хари тя беше мястото, на което се запозна с любовта на живота си и където ѝ бе обещал, че ще я заведе отново. Под дървото на хълма.
Не му оставаше много време, затова си викна въздушно такси и се запъти към най-близкия хотел. Все пак трябваше да посети много места, а пясъкът на живота му течеше безспирно.
След като си нае стая, той се преоблече, грабна куфара си и излезе, решен да посети всички места, които бе посетил със съпругата си преди.
Първо посети центъра за възстановяване на изчезналите видове. Той беше посветен на събирането и пресъздаването на живите организми, изгубени по време на войната и дългата зима след нея.
Центърът разполагаше със зона за посетители, наподобяваща зоопарк. В нея видя много повече видове отколкото имаше преди. Това го зарадва, защото показваше, че учените възстановяваха онова, което беше изгубено. Една част от животните и растенията можеха да се намерят и на други планети, но много все още съществуваха само и единствено на Земята.
Жирафите му бяха любими! Онези странни същества приличащи на зебри с дълъг врат. Предишният път Байта се бе засмяла, когато ѝ каза, че вероятно няма да ги бива да играят лимбо. Споменът породи усмивка върху старческото му лице, заедно с тъга.
В енциклопедията на Хари имаше цяла глава посветена на животните. Тя му бе една от любимите за писане и проучване. Той си спомни как веднъж каза на Байта, че косата на майка ѝ прилича на гривата на мъжки лъв. Този път тя му се ядоса, което се случваше рядко.
За следваща дестинация Хари избра „Историческия музей на земната технология“. В него можеше да се видят екземпляри от примитивните изобретения на древните хора. Те бяха наредени хронологично, очертавайки, един вид, история на човешката мисъл и креативност.
Старецът си спомни изненадата на Байта, щом видя колко дебели били техните телевизори. Някои от тях достигаха цели пет сантиметра, докато сегашните са по-тънки от лист хартия и могат да се сгъват като салфетка.
Експонатите на старите мобилни телефони все още се намираха на същото място катко преди. Първият изглеждаше изключително странно. Предния път Байта го описал като някаква ютия, окачена на стойка с въртяща се поничка, с десет дупки на нея и кабел наподобяващ онези пружинени играчки, които децата обичаха да пускат по стълбите. След него имаше един с твърде малки копчета, а до него друг само с един голям екран и нарисувана полуизядена ябълка.
Зоопаркът и музеят бяха местата, на които Хари заведе Байта по време първата им среща. Двамата си прекараха страхотно и продължиха да се виждат, след няколко години сключиха брак, а след още десетина се появиха и децата им. Двамата бяха толкова млади, когато се срещнаха, едва на тридесет. Днес Хари наброяваше сто петдесет и девет, и знаеше, че няма да стигне до сто и шейсет.
Последната дестинация за деня беше библиотеката с име „Александрия“. Тя бе единствената останала по рода си и съдържаше само хартиени книги. В нея можеха да се намерят томове, които ги нямаше никъде другаде. Хари обичаше това място! Най-вече защото то го доведе на планетата, а тук се запозна с Байта. Той бе дошъл да направи проучване, а откри любовта на живота си, което му се струваше някак си поетично. Сякаш търсеше желязо, а намери злато.
В края на деня Хари се завърна в хотелската стая и легна изморен в кревата, оставяйки куфара на възглавницата до себе си. Преди да заспи, се обади на търговеца, от който бе закупил парцел земя в града и му даде последни инструкции.
Утрешният ден щеше да му е последен и той желаеше да го прекара с Байта на мястото, на което се бяха запознали. Той вярваше, че животът му започна истински, едва когато се запозна с нея. Преди той беше просто един не толкова привлекателен историк, който постоянно завираше носа си в прашните книги от едно време, отказвайки да живее в настоящето. Байта винаги го подкрепяше в работата, но също така и отвори очите му за настоящето. Научи го да спира и да се наслаждава на красотата на пролетните цветове, на песента на птичките и радостта на играещите деца. Запозна го с приятелите си и му помогна да обикне разходките навън, докато преди си стоеше цял ден в офиса. Да, той се роди отново, може би по-истински, там, когато се запозна с любовта на живота си! Нима имаше по-добро място, на което да посрещне и смъртта си?
На другия ден Хари се събуди призори. Дървото на хълма се намираше в градския парк на ръба на Нов Лос Анджелис. Въздушното такси го откара до входа, но му се наложи да походи пеша, докато го стигне.
По пътят си старецът се наслаждаваше на природата, потънал в спомени за първата им среща. Тогава Хари беше събрал няколко книги от библиотеката в платнена торба, която държеше в една ръка, и търсеше място в парка, където да се усамоти. В другата си ръка носеше чаша с горещо кафе. Преди това беше прекарал дълго време в библиотеката и, напълно нетипично за него, му се бе приискало да постои на слънчева светлина.
Веднага щом видя дървото на хълма, което гледаше към океана, реши да седне под клоните му и да се отпусне. Затова се втурна към него, изкачвайки наклона с лекота. Широката му снага, ярките зелени листа и стотиците клони, разстилащи се към небесата, изглеждаха така пленителни, че погледът му се прикова в тях. Заради невниманието си не видя младото момиче, което явно имаше същата идея като него, и се бутна в него, поливайки го с кафето си, което за радост бе изстинало.
В онзи момент го обзе такъв срам, че му се искаше Земята да го погълне. Той придружи младата дама до място, в което да се преоблече и като извинение ѝ предложи, да я разведе из града. Разходката мина добре. Толкова добре, че след време тя стана негова съпруга.
Двамата винаги искаха да се върнат на мястото, на което се запознаха, но времето сякаш никога не им стигаше, работата не свършваше и винаги излизаше нещо непланувано. Хората толкова често отлагаме нещата, които желаем да сторим, че преди да се усетим, времето излита и възможностите се изплъзват между пръстите ни.
На младини хълмът беше лесен за изкачване, но сега коленете на Хари трепереха и въздухът в дробовете му не стигаше. С куфара си в ръка, старецът стисна зъби и изкатери стръмнината.
Той погледна към необятния океан, намиращ се отвъд дървото и парка. Слънчевите лъчи играеха по вълните и лекият бриз галеше лицето му. Това щеше да е добро място за тях двамата.
Старецът беше закупил земята до дървото и бе уредил двамата да бъдат погребани тук, на мястото, на което се срещнаха. В днешно време повечето починали се кремираха и държаха в урни, ала те със съпругата му желаеха праховете им да бъдат закопани в пръстта, както са правели едно време, обединявайки стария и новия ритуал.
Хари седна на Земята и се облегна на дървото. Той вдигна куфара си, чиято тежест усещаше толкова много, и го постави на коленете си, пое дълбок дъх, издиша болезнено, и го отвори. От вътрешността изкара малка запечатана урна, лицето му се изкриви в тъжна гримаса и горещи сълзи се стекоха по сбръчканите му старчески бузи. Съпругът постави останките на починалата си преди шест месеца съпруга нежно на земята до себе си и забърса сълзите с треперещите си ръце.
– Прости ми, Байта. Трябваше да те доведа тук по-рано. Знам, че вече е късно. Прекарах твърде много време, обсебен от работата си и не достатъчно с теб.
Байта никога не го винеше за отдадеността му към историята, напротив, тя го подкрепяше повече от всеки друг. Енциклопедия Галактика беше най-пълният том за историята на човечеството, написван някога и отне цял един живот. Старецът посвети книгата на жена си и децата си, благодарен за безкрайното им търпение.
Въпреки че изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, в последните мигове в мислите му се въртяха спомените за времето, прекарано със семейството. Първата целувка с Байта, сватбата им, как си купиха жилище, спокойните вечери около масата, първите стъпки на малчуганите…
– Ти и децата ни сте най-хубавото нещо, което ми се е случвало и заради вас животът ми беше прекрасен. Ще се срещнем отново в общото съзнание…
Хари прекара последните моменти от живота си потънал в спомените на отлитащия си живот. Децата щяха да му липсват и да скърбят за него, но той знаеше, че всички ще бъдат заедно отново в общото съзнание. Там старостта и болестите нивга нямаше да ги догонят, нямаше да изпаднат в забрава и щяха да напътстват идните поколения, с натрупаните си знания и мъдрост. Тялото умираше, но духът продължаваше…
ДОМЪТ НА ИСТОРИИТЕ 