СПОМЕНИ ЗА ОТМИНАЛИТЕ ДНИ

Ухаещият на окосената трева и разцъфнал люляк въздух изпълни дробовете на Емил, докато слизаше от стария разнебитен автобус и довя със себе си стотици спомени за отдавна отминалите дни.

            Откакто се премести, на днешната дата преди пет години, той не бе стъпвал в селото, въпреки че обичаше почти всичко в него. Миризмата на окосена трева през лятото, цветът на есенните листа, стотиците плодови дървета, които стояха необрани около пътищата, и малката тухлена къщурка на дядо му.

            Той често си мислеше, че тук вече няма нищо за него. Все пак ако стъпеше в къщата, щеше да я завари празна. Прародителите му се преместиха да живеят в града, тъй като зимите тук бяха тежки и често затваряха пътищата, спирайки доставките на храна и лекарства. Много от приятелите му от детството бяха направили същото. С всяка изминала година уютното селце, стоящо на планинския склон, ставаше все по-самотно.

            Като дете Емил живееше тук с баща си, а майка му бе сама в близкия град. В ранното му детство родителите му се разделиха. Въпреки това те го оставиха да избере при кой иска да живее и тъй като малкото момче бе живяло цял живот в селото, то избра баща си.

            Емил не знаеше защо се завърна тук днес, но когато подуши миризмата на разцъфналия люляк, осъзна колко много му е липсвало всичко, ала тъгата бързо измести носталгията.

Той притежаваше малък магазин за хранителни стоки в града. По-голямата част от времето му минаваше в работа и рядко му оставаше време да се замисля за миналото, а и не всички спомени бяха приятни. Животът продължаваше безспирно напред, постоянно променлив и забързан.

            В селото всичко изглеждаше същото както преди, сякаш замръзнало във времето. Старата табела с името му все още стоеше накриво, заради приятелят му Георги, който сви колата на баща си и я удари в нея. По-нататък по стария път все още зееше голямата дупка, отворила се по време на ученическите му години. Старците в селото я бяха запълнили с камъни. Емил веднъж опита да мине върху нея с колелото на едно момиче, за да го впечатли, но единственото, което постигна беше, че падна пред него, превъртайки се с велосипеда напред и остърга кожата на лакътя си. Тогава момичето скъса парче плат от роклята си, за да превърже раната му. Емил все още помнеше странното чувство, което изпита тогава. Сякаш пеперуди пърхат в корема му, въпреки че беше твърде млад, за да разбере какво значеше това.

            След тридесетина метра, отляво над боядисаните във всички цветове на дъгата стълби, се виждаше покрива на старото му училище. Емил ги изкачи и застана пред ръждясалата метална порта, заключена със стар катинар, защото учебното заведение вече не работеше, тъй като в селото нямаше достатъчно деца.

            Сградата беше двуетажна и имаше само двадесетина стаи. Сега те стояха празни и единственото нещо останало вътре бяха няколко стари чина, дъски и спомени за отминалите дни.

            Емил си спомни за старите си учители. Госпожа Петрова, с очилата си, които винаги поставяше на криво, и господин Иванов, с дългия си засукан мустак.

            Чиновете в класните винаги блестяха от чистота. Щом някой ги надраскаше господин „Мустаков“, както го наричаха децата, ги караше да го трият с мокър парцал докато не заблести.

            В една от стаите имаше и модел на човешки скелет, който той и приятелите му наричаха „Кокалчо“, както и няколко етажерки пълни с книги по биология и анатомия. Именно в тази стая Емил видя Мери за пръв път.

            Тя се бе преместила в селото с родителите си от град, намиращ се чак от другата страна на България. Тя имаше дълга кестенява коса стигаща до кръста и големи кафяви очи. Тъй като преди живееше далеч, говореше със странен за тукашните жители диалект, но въпреки това всички я приеха моментално. Единственият, който я закачаше беше самият Емил. Той постоянно се подиграваше на начина, по който говори и я дърпаше за косата, когато сядаше на задния чин.

            Момичето обожаваше да рисува и постоянно правеше скици, най-вече на децата от класа и учителите. Емил често ги крадеше и им се смееше. Казваше, че изглеждат като маймуни и главите им са много големи, което си беше самата истина, поне отначало, макар и ненужно грубо.

            Сега, когато си спомняше за глупавото си държание, изпитваше дълбок срам и разкаяние. Ако се бе държал другояче, може би щеше да може да прекара повече време с нея. Истината беше, че когато се шегуваше с говора ѝ, му се искаше да ѝ каже колко прекрасен глас има, когато сядаше зад нея и дърпаше косата ѝ, искаше да я докосне, а когато така грубо се подиграваше на рисунките ѝ, му се искаше да я насърчи, но се страхуваше, че ще започнат да му се смеят или че тя ще го отблъсне. Затова се държеше грубо. Той беше просто дете и не разбираше чувствата, които се зараждаха в него.

            В деня, в който падна и си остърга лакътя, той я видя как кара колелото си със спомагателни гуми и започна да ѝ се присмива. Взе го насила, за да ѝ покаже как се прави, ала може би беше по-скоро за да се изфука. Единственото което успя да постигне, бе да падне пред всички и да си ожули лакътя. Още по-лошо, той изкриви кормилото на велосипеда на Мери.

             Приятелите му започнаха да се смеят, но не и тя. Тя откъсна парче от роклята си, за да го превърже. Той изпитваше такъв срам в този момент, че дори не намери думи да ѝ благодари. Още по-лошото беше, че по-късно разбра, че баща ѝ и се е скарал, заради съсипаната дреха и велосипеда.

            На следващия ден Емил отиде до къщата ѝ, за да ѝ подари собственото си колело за извинение и букет цветя, които набра от близките поляни. Бащата на момичето го изгони и хвърли цветята, може би се е чувствал унижен, защото семейството на Емил беше по заможно, но на другия ден Мери седна до него в час и от тогава отношенията им се промениха.

            Вече порасналият мъж се усмихна сам на себе си, стоейки пред входната врата на старото си училище, след което се обърна о продължи по пътя си. Той бе тръгнал към далечната полянка с люляковите дървета. Това беше любимото им място. То съхраняваше най-скъпите му спомени.

            На двадесет метра от училището се намираше чешмата на Карагьозов. Тя бе голяма и каменна, с няколко чучура и масивно корито, което събираше вода, за да могат да пият животните. На върха ѝ имаше четири каменни вази. Всяка беше пълна с различни цветя, от които веднъж Емил откъсна, за да подари на Мери. За негово нещастие, една баба го видя и му се скара. По средата над чучурите имаше гравиран надпис: „Пътнико, пийни водица от нашата чешмица“.

            Историята за             чешмата гласеше, че била тук още преди селото да бъде построено, когато около нея е имало само една голяма поляна, черен път – водещ към друго село – и няколко отъпкани пътеки. По-късно хората се заселили в местността, заради свободния достъп до вода и близката река, намираща се надолу по склона, която била добър източник на риба. В една от по-невероятните легенди дори се разказваше, че Карагьозов бил вградил момъкът, който отнел сърцето на дъщеря му в основите ѝ. Той го мразел, защото бил от по-знатен и съпернически на неговия род. Зловещ разказ, чиято достоверност никой не се бе опитвал да провери.         

            След чешмата следваше голям полегат склон, който винаги създаваше трудности с превоза на сено. Понякога каруците ставаха твърде тежки за конете и се налагаше да се събират селяни, за да ги бутат нагоре. Досадно занимание, но все пак показващо сплотеността на жителите.

            Емил слезе по склона и зави вляво от къщата на кмета, тръгвайки по пътечката водеща към поляната. Преди години тя беше широка и добре отъпкана, но сега обрасла с тъй висока трева, че едва се забелязваше. Само в центърът ѝ имаше една линия, показваща че все още има някой, който я използва.

            Пътеката беше обгърната от зеленина много по-ярка от тази в града и извисяващи се дървета, от клоните на които висяха необрани плодове. Емил си откъсна ябълка от едно от тях, което Мери му бе показала. Неговите плодове бяха най-вкусни. Той впи зъби в плода и се зарадва, че вкусът не се бе променил. Като дете веднъж се качи на дървото, за да набере ябълки за Мери, но клонът, за който се хвана, се счупи и се той строполи на земята. Тогава счупи лявата си ръка, но още по-лошо, разплака момичето. Емил винаги оплескваше нещата, станеше ли въпрос за нея…

Той отхапа пак от ябълката. Сладостта ѝ донесе спомени за простите детски радости, а киселостта за неизбежния им край.

            След стотина метра се намираше големият орех, на който той преди години завърза две здрави конопени въжета и една стара гума от кола, за да направи люлка на Мери. Въжето понякога се късаше, затова той беше скри цял вързоп в една кухина на дървото.

            Мери често се опитваше да му нарисува портрет, докато той се люлееше на гумата. Тя беше талантлива, но лицата и пропорциите на тялото никога не се получаваха както трябва. Макар че творенията ѝ не се изглеждаха правилно, имаха известен сюреалистичен чар. Те разкриваха начина, по който младият артист вижда моделите си. Когато игнорираше грешните пропорции, на момчето винаги му се струваше, че изглежда по-красиво в рисунките, отколкото в огледалото.

            Емил се приближи до ореха и видя скъсаните въжета, висящи от клоните му и падналата на земята гума, почти погълната от обраслата трева. За негова изненада скритите в кухината въжета си стояха там, където ги беше скрил, сякаш чакащи някой да ги потърси отново.

Селото започваше да изглежда като изоставено, природата го завземаше лека полека, а с него спомените се топяха и избледняваха. Хиляди човешки животи бяха започнали в него през годините. Толкова много семейни дървета израстваха от неговите семена, ала с напускането на чедата му, то остаряваше и го чакаше неизбежната забрава. Може би това беше нормално, може би в забързаният модерен свят, в който животът е така сприхав и напрегнат, нямаше място за дребната детска люлка на склона на планината, за простият и скромен земеделски живот, за труда в градините през лятото, за обядите на ливадата, за мирисът на току-що окосената трева, за звукът на течащата река, за шумоленето на листата и спокойната невинност на бавният мелодичен живот на село. Може би смъртта на този скромен живот беше неизбежна, ала все пак изглеждаше толкова трагична…

            Той затвори очи и си припомни дните, в които буташе Мери на люлката и как се караха кой ще е пръв. Какво не би дал, за да го стори отново, но за жалост знаеше, че това няма как да се случи. Не само защото вече бяха възрастни, но и защото след като тя и родителите ѝ се преместиха, точно на този ден преди пет години, той не я видя повече и не знаеше къде е сега. Не знаеше дори дали е жива…

Емил се опита да я намери не веднъж, ала всичките му опити се оказаха безсмислени. Баща ѝ не беше казал къде отива на никой. С времето надеждата, че ще я срещне отново умря и той се опита да продължи с живота си. Започваше други връзки, но нещо липсваше. Чувстваше се като лъжец, като измамник, сякаш се опитваше да замени Мери с някоя друга, затова никога не се получаваше. Сърцето му винаги копнееше за онова, което можеше да бъде, сляпо за това, което е.

            Това беше причината, поради която Емил не бе посещавал старото си село от години. Той обичаше всичко тук, но със заминаването на Мери си отиде и топлината. Още в деня, в който тя си отиде, Емил помоли баща си да го откара в града при майка му и остана там до ден днешен. По-късно родителите му се сдобриха отново и сега всички живееха в града, напускайки селото, както правеха повечето, оставяйки го на природата.

            Емил се отдръпна от стария орех и продължи по пътя си към поляната с люляковите дървета. Въпреки че все още имаше доста път, той сякаш усещаше благата миризма на разцъфналите люляци.

            След люлката на дървото се намираше плевнята на дядо Тошо. Прясно отъпканата от миналия преди него човек пътека, водеше до входа ѝ, винаги заключен с голям ръждясал катинар.

            Плевнята беше грубо построена от тънки дървета с различна големина. Разстоянията между тях бяха достатъчно големи, че човек спокойно можеше да погледне вътре. За изненада на Емил, вътре все още беше пълно до половината със сено, вероятно стоящо непокътнато от поне година.

            Като деца двамата с Мери се промъкваха през раздалечените греди от задната страна. Те обожаваха да скачат по мекото сено с часове. Единственото лошо нещо беше, че когато се изпотяха, стръкчетата полепваха по мократа им кожа и боцкаха. Понякога просто лягаха по гръб и си говореха за рисуване, за училище, за животни и за това какво искат да правят, когато пораснат. Емил нямаше представа, с какво искаше да се занимава, но Мери от малка мечтаеше да стане художник.

            Веднъж бай Тошо ги беше хванал вътре и ги изгони. По късно се оплакал на бащата на момичето, който ѝ удари шамар пред Емил. Тогава в изблик на гняв момчето хвана най-близката пръчка и го халоса по главата, разкървавявайки устната му. Възрастният мъж забрани на Мери да излиза с Емил, но това не ги спря, да се виждат тайно.

            Само на около стотина метра от плевнята се намираше и ливадата. Емил си спомняше зелената трева и люляковите дървета, които я обграждаха от три страни. Най-високото от тях се намираше в центъра. Той обожаваше миризмата на люляка през пролетта и често идваше тук, за да набере за Мери.

            Това беше любимото им място в цялото село и тайното скривалище, след като бащата на момичето им забрани да се виждат извън училище. Гонеха се, играеха на криеница, Мери го рисуваше и дори понякога пишеха домашните си.

            Веднъж, когато бяха на петнадесет, момичето се скара жестоко със стареца си и избяга от вкъщи. То почука на прозореца на стаята на Емил късно през нощта, обляно в сълзи, и той веднага излезе с нея навън. Двамата отидоха на ливадата с люляците.      Той я държа за ръка с часове, слушайки проблемите ѝ и опитвайки се да я утеши. Накрая легнаха по гръб, за да гледат изпълненото със звезди нощно небе и пълната луна, която беше единственият им спътник в тъмнината. Обгърнати от звездния небосвод и ухайните люляци, младежите се целунаха за пръв и последен път.

            По някаква нещастна прищявка на съдбата, бащата на Мери излязъл да я търси и я проследил, а накрая видял и целувката. Мъжът не казал нищо, вместо това просто стоял тихомълком, вероятно защото Емил беше на петнадесет и твърде силен, за да може да го надвие. След това просто се обърнал и си отишъл, за което момчето разбра от един от съседите на Мери, на който бащата се оплакал. След няколко дни той принудил семейството си да си събере багажа и да напусне селото.

            Емил помнеше насинената буза на Мери в онзи ден. Така и не разбра, накъде са заминали и не успя да я намери отново. Не успя дори да се сбогува… Видя я за последно през прозореца на колата, докато заминаваше.

Той не знаеше каква е причината, заради която бащата на Мери го мразеше толкова. Да, веднъж го удари, но презрението му се прояви много преди това. В главата му се въртяха редица предположения. Може би беше защото я закачаше като малък, може би защото неговото семейство имаше повече пари, а баща ѝ имал навика да натрупва дългове и му се налагало да се мести постоянно, може би просто не го харесваше. Каквато и да беше причината, Емил вероятно никога нямаше да я научи. Привидно неразумната омраза на един горчив мъж изкорени семето на тепърва разцъфващата любов.

След толкова много години, Емил все още не можеше да я забрави. Лицето ѝ все още се явяваше в сънищата му, а сърцето му копнееше да я види отново, поне още веднъж.

Опитите му да я намери се оказаха безуспешни. Семейството на Мери имаше често срещаното фамилно име Иванови, така че не можеше да я намери чрез него. Той бе разпитал всички в селото, но никой не знаеше местоположението им. Не му оставаше нищо друго освен да я забрави, ала така и не успя. Затова избягваше да се завърне в селото си, беше твърде болезнено. То съхраняваше прекрасни спомени, но всички бяха отровени от горчивостта на раздялата.

Емил отказваше да се изправи пред болката на лошите спомени, мислейки си, че по този начин ще съхрани добрите, ала така единствено натрупваше болка. Все пак животът е съставен от добро и лошо, и двете са неизменна част от битието. Отказвайки да се изправи пред миналото, той не си позволяваше да се отправи към бъдещето.

След толкова много години, той най-накрая събра кураж да се завърне тук и да застане пред собствената си тъга, да прекрачи прага, да се завърне назад, за да може да намери начин да продължи напред.

            Когато наближи ливадата с люляците, Емил забеляза, че прясно отъпканата пътечка води точно към нея. Някой беше извървял същият път…

            По средата, до високото дърво, обгърната от лъчите на яркото следобедно слънце и миризмата на току що разцъфналите дървета, стоеше женска фигура, облечена в синя лятна рокля със сламена шапка на главата. Тя рисуваше на платно, държейки бои в лявата си ръка и четка в дясната. Когато жената чу стъпките му се обърна рязко, стресната от шума…

            Това беше Мери! Вече пораснала жена. Очите ѝ бяха все така големи и красиви, а кестенявата ѝ коса се спускаше по раменете ѝ като водопад. Щом се съзряха, двамата се приближиха един към друг. Емил застана пред нея безмълвно. Искаше му се да я прегърне, ала не знаеше как ще реагира. Бяха изминали толкова много години. Може би тя не се чувстваше по същия начин, може би си бе намерила някой друг. Докато размишляваше, жената го обгърна с ръце и се притисна към гръдта му, топлината ѝ беше същата както преди, а косата ѝ миришеше все така хубаво. Емил я стисна силно с ръце и опита да сдържи сълзите от радост. Той я дръпна леко за косата, точно както правеше преди, а тя му се усмихна. Мъжът видя платното, на което жената рисуваше. На него беше изобразена поляната, а в тревата лежаха момче и момиче, хванати за ръка. Нямаше нужда от думи, двамата разбраха какво чувстват, без да го изричат. Емил я докосна нежно по бузата и я целуна.

Те останаха безмълвно в обятията си дълго, преди да се пуснат, за да  споделят за живота си през годините.

            След като Мери станала на осемнадесет, си  намерила работа като илюстратор и се изнесла от вкъщи. След година майка ѝ също я последвала. Двете живеели в близкия град, а Мери идвала тук често през последните няколко лета, за да черпи вдъхновение за картините, които рисува в свободното си време и надявайки се да срещне старата си любов. По ирония на съдбата, двамата живели в един и същи град, ала никога не се срещнали. Сякаш животът чакаше Емил да спре да бяга от миналото си и да се изправи пред него, преди да го възнагради с това, което желаеше най-много. Ако се бе завърнал по-рано можеше да я срещне, ако беше казал на някой от останалите жители къде живее, тя щеше да го намери. Горчивите мисли за пропиляното време тежаха, ала мекото докосване на женската длан ги отвя, като пролетен ветрец.

            Двамата прекараха деня заедно. Мери му направи портрет, а той се удиви колко се е подобрило рисуването ѝ. Пропорциите бяха перфектни, цветовете сияеха и цялата рисунка изглеждаше, сякаш щеше да изскочи от платното. После тръгнаха по обраслата с трева пътека и влязоха в плевнята на бай Тошо, за да поскачат отново по сеното като деца. Емил отново завърза гумата на стария орех с въжето скрито в кухината и остави Мери да се качи първа, засилвайки я точно както му се искаше да стори отново. След нея дойде и неговият ред, но въжето се скъса и той се изтърси по задник. Беше твърде тежък.

После изкачиха полегатия склон и Емил се покатери на чешмата, за да ѝ откъсне цвете от завързаната с тел саксия.

Двамата прескочиха оградата на старото си училище и се поразходиха из двора, държейки се за ръце.

            Минаха и през запълнената с камъни дупка, която завинаги бе променила отношенията им и стигнаха до старата крива табела с името на селото. Продължиха разходката си докато не стана тъмно, а после се прибраха заедно в старата къща на Мери, която тя беше ремонтирала, за да има къде да отсяда през летата.

            Вътре беше пълно с рисунки за издателството, за което тя работеше, и цветя, които така обичаше. До леглото ѝ имаше кана с вода и наскоро откъснат люляк. Миризмата изпълни дробовете на Емил, навявайки спомени за отдавна отминалите дни и мечти за тепърва предстоящите.

            След толкова години двамата се намериха отново и се заклеха този път никога да не се разделят.